КЪРДЖАЛИЯТА ЕМИН АГА

Пушка се пукна в Мара-Гидик
Ей, завалийо, Емин ага.”
(Нар. Песен.)

КЪДЕ, КОГА И КАК СА СЕ ПОЯВИЛИ КЪРДЖАЛИИТЕ

Думата „кърджалия" е останала в нашата история като синоним на опустошение, ужас и разруха от ония времена, когато кърджалийството е преоравало с меч и обгаряло с огън земите от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград.
Тази дума е обяснявана различно: едни от авторите, които са се занимавали с този въпрос. твърдят, че „кърджалия" идва от „кър-чали"; „кър" - поле, и „чали" - разбойник.
Други я извеждат от „кърджа-Али"; „кърджа" - сив, възсивкав, сур, и собственото име „Али", т. е. сурият Али.
Има обаче и една трета, но по-малко убедителна възможност за тъл¬куване на тази дума, а именно от „кърджа-оваллй", както са наречени кърджалиите в един ферман от 1805 година; от „кърджа" - сив, възсивкав, сур и „ова” - земя, поле, пустиня, т. е. жители на сурата земя нлн накратко „суро-полци".
И наистина, прозвището „сура земя" удивително приляга за Източните Родопи в районите на Джебел и Кърджали, където сивочервеннкавите подпочвени скали и вулканичната пепел „трае" дават колорита на цялата планина между Хасково н Крумовград.
Тая земя — съжулена от пороища, камениста, суха и препечена, възсивкава, а на места възжълта (сура), никога не е била щедра към своите обитатели, често ги е обричала на глад и принуждавала да сн набавят храната с оръжие в ръка.
Особено често взело да се случва това през втората половина на XVIII век, по време на започналата в 1768 година шестгодишна война между Русия и Турция.
Турската феодална войска по туй време се издържала чрез събираните ог населението реквизиции на фураж, продукти и добитък, които - при всеобщата корупция в администрацията и войската - се превръщали н безжалостно ограбване на разположени го по пътя на войските селища.

Немотията през 1773 година една година преди свършена на шестгодишната война стига дотам, че с нарочен ферман е било забранено купуването и продаването на добитък в империята, докато не се изплатят реквизициите за войската.
Не е известно дали гладната войска е била задоволена по този начин, но се знае, че именно през 1773 година започват ония първи масово-разбойиически нападения в Югоизточна Тракия, които представляват далечните прогьрмяваиня на разразилата се по-късно кърджалийска буря.

За тия първи разбойнически нападения научаваме от едно донесение на върбишкия султан Дьовлет Гирай до висшите военни власти на Отоманската империя, в което ги уведомява, че възложената му задача да събере войска от своите владения във Визишко не е изпълнена докрай, защото част от събраните войници са се разбягали и присъединили към „разбойниците", а след това заедно с тях нападнали и разорили много села в един значителен район на Източна Тракия,

Това е все още хиляда седемстотин седемдесет и трета година! Отсега нататък ще минат две цели десетилетия до бурната 1793, когато името „кърджалия” ше прогърми с пълна сила над обляната в кърви и замъглена в пожарищни димове Румелия, а през това време прозвището „узунджаабал-хаскьойски (хасковски) разбойници” (както са се наричали кърджалиите и началото) ще се чува все по-често и ще звучи все по-зловещо.

Седем години след инцидента във Визишко от един документ, издаден през 1781 година, научаваме за избухнали размирици в казите (околиите) Султанери, сегашното Крумовградско, Гюмюрджина, Димотнка и Узунджово, Като се има предвид, че казата Узунджово (Узунджаабал Хаскьой или просто Хасково) обхваша голяма част от Североизточните Родопи, а казата Султанери - югоизточната им част, то ясно е, че средището на новия бунт е безплодната сура земя — „кърджа-овата в Източните, „кърджалийските* Родопи, от където започват смутовете, известни под названието „кърджалийски"

Отбелязаните преди 1781 година размирици в Хасковско и Източните Родопи през следващите две години се разпалват още повече и обхващат през 1783 година вече не две, а двадесет съседни на Хасково кази.
За потушаването им са изпратени големи войскови части, население е обвинено, че „живяло в мир с разбойниците” и заплашено с голяма парична контрибуция, ако не се включи в борбата за тяхното „кзкорениване".

Че взетите мерки не дават резултат, се вижда от резюмето на един доклад, съставен вероятно през 1785 година, откъдето става ясно, че една голяма група „разбойници и насилници заедно със събраните при тях арнаути и планински твари" под предводител ството на Арабаджиоглу, Кавардинклъ Халил, Гяур Хасан, Деведжиоглу и неколцина други „нападнали казата Узунджа-абад Хаскьой, опожарили селата, избили жителите, ограбили имуществото и вършили още редица подобни престъпления".

„Както преди - четем по-нататък в същото резюме, - така и сега се е излязло срещу тях. като било събрано всенародно опълчение, но вследствие на тяхната (на разбойниците) многобройност се оказало невъзможно да им се противодействува" и те продължили да нанасят „непоносими насилия и злодеяния”.
По-нататък се споменава, че половината жители на казата Хасково се разбягали по други кази, а самата каза „се намира в ръцете на разбойниците”.

Одринският бостанджибашня (нещо като главен инспектор на областната полиция) бил натоварен с умиротворяването иа Хасковската и на другите засегнати от размириците кази, но населението се противопоставило на тази помощ, защото „с оглед на недостига на зърнени храни и по причина на това, че трябва да се вземат провизии от жителите, както е ясно от предишния опит, този бостанджибашня подобно на споменатите разбойници ще разори споменатата каза н намиращите се наоколо места, ще причини щети на сиромасите и ще получи печалби...”

И се предлага на бостанджи-башнята едно доверено лице на жителите да бъде натоварено с преследването на разбойниците, като му се даде власт да наказва със смърт всекиго, „който би бил уличен като укривател на споменатите разбойници".
От всичко това се вижда, че „размирниците" напа¬дат не за първи път, много са мощни и че изпращаните на помощ бостанджибашии със своите реквизиции, зулумства и грабежи са по-опаснн дори от разбойниците и по тази причина населението предпочита ... разбойни¬ците. ..
Това е всъщност и главното обяснение на факта, дето размирниците са така „неизкореними" и неуяз¬вими.
Ето защо размирниците вместо да намаляват, уве¬личават се, стават все по-дръзки и още същата го¬дина една дружина „хасковски разбойници" начело с Хаджи Ибрахимоглу, Ак Осман и споменатият вече Каварджиклъ Халил нападат отново града Хасково и из¬вършват там „ред безчинства".

Във връзка с това ново нападение над злочестото Хасково там идва одринският бостанджибашия, за да организира борбата с на¬силниците, но докато се накани да ги преследва, те отлетяват на бързите си кончета към беззащитните се¬ла в Пловдивско, Новозагорско и Старозагорско, оста¬вяйки зад себе си нови пожарища и пепелища.

В Казанлъшко същите „хасковски разбойници" ог¬рабват и предават на огън Енина, Мъглиж, Черганово и други няколко села; опитват се да проникнат в самия Казанлък, водят бой с войските на бостанджибашията и привлечените спомагателни сили от Нова Загора, Ста¬ра Загора и Чирпан.
След това те отстъпват и се ук¬репяват в едно новозагорско село, оставили на бойното поле петдесет души мъртви, сред които и един от гла¬ватарите — Каварджиклъ Халил.

Датата на документа, където са описани въпросните събития, е 24 октомври 1785 година, което означава, че споменатите преди под¬визи на Каварджиклъ Халил във връзка с разоряването на казата Хасково са станали вероятно през лятото на 1785 година.
Интересното в този документ от 24 октомври 1785 година е, че за първи път безименните досега „раз¬бойници, върлуващи в източнородопските околии Димотика и Гюмюрджииа, се обозначават като „хасковски разбойници".

Става ясно освен това, че те са наистина многобройни, щом като одринският бостанджибашия не е могъл да се справи с тях, та е викал на помощ аламдарите, кърсердарите и пъдарите от Новсзагорско, Старозагорско и Чирпан (всеки отряд горе-долу от по двеста души) и въпреки това размирниците" усляват да му се изплъзнат.

Докато в Казанлъшко трае преследването на хас¬ковските разбойници, в пострадалите кази се чете за¬поведта на бостан джибашкята за тяхнато залавяне, ка¬то се предупреждават „аяннте и забитите", че ще из¬търпят строго наказание, ако биха се противолоставяли, а местното население се обвързва с паричен залог, че ще съдействува на властта.

Заслужава да се изтъкне още една подробност в пре¬дохранителните заповеди на бостанджнбашията, а имен¬но - предупреждението, което нензменно се отправя към „аяните и забитите от селата в планинските нахии (общини)", че ако те не окажат съдействие при избавя¬нето на разбойниците, ще бъдат строго наказани.
Това неизменно предупреждение говори, че много от аяннте и въобще провинциалните управници още през 1785 го¬дина са били скрити или явни помагачи на разбойни¬ците, а това е един от най-ярките симптоми за настъпилото по туй време пълно разложение сред турската фео¬дална администрация.
Вижда се от всичко това, че кърджалийството е на¬лице преди още Селим III да се възцари през 1789 го¬дина на султанския престол и да оповести своите реформи (през 1792).
Кърджалийството е налице и за¬страшава не отделни хора и селца, а цели градове и кази, има своите предводители, своя тактика и все по¬вече зрее, въпреки гръмките изявления и предупреж¬дения на одринския бостанджибашия, въпреки запла¬хите към местното население и към вироглавите аяни от нзточнородопските околии.
Събитията ще ускоряват това „зреене", на първо място - новата война, която през 1787 година Турция захваща с великите европейски сили - Русия и Австрия.
Незапочнала още войната, и румелийските пътища отново се задръстват от тръгналите на бой с „неверни¬ците" феодални пълчиша.

Селата отново се напълват с бирници, мародери и качади (дезертьори), а към всичко това се прибавя избухналата в Румелия през 1788 година чума, която заедно с другата* „втората чума - войската", прави положението на местното население отчайващо.

Ето какво пише по този въпрос граф Фарнер дьо Совбьоф, който през лятото на 1788 година прекосява Румелия по пътя от Истамбул към Белград:
„Войската на турците - пише той, - която е научена да върши, когато върви по пътя си или когато бяга от редовете, най-страшни безчиния и опустошения, бе толкова ужасила населението в българските планини (Родопите), че то бе напуснало своите села и жилища.
Други бяха потърсили убежище в някои градища, за да се спасят от необуздаността на тия, които ги бяха изгонили от селата им, отвлекли стадата им и изкарали добитъка им за прехрана на войските.
Докато трае войната, те (селяните) не са в състояние да заемат пак напуснатите си жилища, да обработват опустошените полета."

Мрачна е тази картина, но още по-мрачна е била тя в края на злощастните войни - петгодишна с Австрия и шестгодишна с Русия, - когато след подписването на мирния договор в Свищов с Австрия, през 1791, и с Русия, в Яш през 1792 година, Турция е трябвало да оттегли еничарските гарнизони от пограничните области.
Именно при това изтегляне на еничарите към Истамбул, на минаване край Хаскьой (Хасково) те се разбунтували и така започнали - твърди се в нашата историческа литература - кърджалийските смутове в Румелия.
Сега е вече известно от по-новите изследвания на кърджалийството (на В. Мутафчиева и др.), че то е започнало не с еничарските бунтове през 1791-1792 година, а много порано, а тези бунтове дали само един допълнителен тласък на кърджалийския метеж, вливайки в него нова сила в лицето на недоволните еничари, които отсега нататък ще бъдат верни съюзници на кърджалиите в общата им борба срещу обявените от султан Селим III военно-административни реформи в Османската империя.

В какво се състоят тези реформи и защо еничарите, а заедно с тях и кърджалиите, се обявяват срещу тях?

Работата е в това, че след няколко катастрофални войни с Русия и Австрия възцареният през 1789 година султан Селим окончателно се убеждава в негодността на турската феодална войска и решава да създаде обучена по европейски образец, годна да се противопостави на мощните европейски сили, редовна армия - „низами джедит".
За да набавят огромните средства, необходими за издръжка на новата войска, Селим увеличава дакъка върху на кои от най-употребяваните стоки, като кафето, тютюна, виното, ракията, овчето месо, копринените тъкани, жълтите марокенени обуща и др., а освен това облага с паричен налог и феодалните чифлици.

Прекият резултат от тия военно-административни и данъчни реформи е, че султанът изправя срещу себе ся и срещу реформите току-речи всичко живо в империята: еничарите, които предугаждат в „низами джеднт” своя недалечен край, самовлзстните паши, които е трябвало да се превърнат в чиновници, обложените с налози големи феодали-земевладелци н най-сетне народът, който е трябвало да понесе на плещите си увеличените цени.

Всеобщото недоволство било умело разпалвано от висшите духовници (улемите), които виждали в новите реформи отстъпление от Корана, от свещените закони и въобще от „дин-исляма" и открито проповядвали бунт.

Един от първите, развял знамето на отцепничеството и бунта през 1792 година, е еничаринът от видинския гарнизон, бошнакът-потурнак Осман Пазвантоглу.
По-сетне ще последват неговия пример анадолските паши Джезан и Абдуля, епирскнят Али паша, египетският Мехмед Али, шкодренският Мохамед Бошатлъ и други, но нито едно от тези отцепннчества не може да се сравни с видинското на Пазвантоглу, което ще окаже най-силно влияние върху кърджалийските метежи в Румелия и ще разтърси най-силно Османската империя.

На всичко това идва и едно природно бедствие - голямата недородица на жито през сушавата 1792 година, която причинява страшен глад в Родопите, особено в нейните югоизточни покрайнини и дава последен тласък на кърджалийската лавина.
От височините на Алъкьой се спущат въоръжените дружини на родопчанина Мехмед Синап, а от гънкнте на Североизточните Родопи - „кърджа-овалиите" под предводител ството на неизвестния до тоя миг Емин ага, наречен по-късно „Балталъ" (Секирджията, брадварина).

Първо изпитало удара на кърджалиите хасковското село Иробас - родно място на Кара Иван, един от Еминовите бюлюкбашнн, измамен годеник, който имал да разчиства и лични сметки в туй село.
Кърджалиите проникнали в Иробас тихомълком, като да били мирни пътници, събрали се на селския мегдан, започнали да бият тъпани и да свирят на зурни.
Привлечени от веселата музика, любопитните и наивии иробасчани започнали да се трупат на мегдана около странните гости, а когато всички се събрали (било неделен ден и хората били свободни), кърджалиите се втурнали да убиват и грабят.
Екнало селото от гърмежи, ревове, писъци и плачове: едни се опитвали да бягат, други припадали на молба, трети давали мило за драго, за да се спасят, докато грабежът свършил, хубавите жени и моми били отбрани и завързани, а селото подпалено.
Измаменият годеник Кара Иван заклал пред очите на бившата си годеница мъжа и, а самата нея взел като своя пленница и наложница.

Разказът за този първи кърджалийски подвиг на Емин ага и за живота му изобщо е достигнал до нас благодарение на оня съшия Кара Иван от Иробас. След като ходил дълги години с Еминаговата дружина бюлюкбашия, на старо време той отново се прибрал в Иробас и там през 1867 година, вече старец, разказвал своите кърджалийски подвизи и патила на местния учител Нестор Марков.
Така са се появили на бял свят първите записки за Кърджалъ Емин ага Балталъ (Секирджията).
От тия записки или по-право от досега издадените, изградена върху тия записка публикации на Стоян Заимов и Иван Добрев за Емин ага, ние узнаваме, че след „бастисването” (съсипването) иа Иробас неколцина спасили се от клането селяни потърсили убежище в Хаскьой (Хасково), където разказали за токущо преживяното кърджалийско нападение.

Новината стреснала не само гражданите иа Хаскьой (Хасково), но и властите.
Свикан бил незабавно градският съвет, който взел под ръководството на каймакама енергични, смели и разумни мерки за отбраната на града: въоръжено било цялото годно за бой мъжко население на Хасково, включително „раите" - българи, и започнало трескавото укрепвне на града с камъни и дървени прегради („митиризи").

Докато разнесат Емииаговите кърджалии иробаската плячка по своите свърталища и да се нарадват ва заграбените оттам робини и робинки, хасковци успели да организират отбраната си и успешно да отблъснат първия прастъп на горските разбойници „дагли-ешкияси” или просто - „далиите, както ще бъдат наричани те отсега нататък в званичните турски документи („даг" е на турски планина, «даалия" ше рече гарец, горянин, балкаиджня - а „ешкинаси” - разбойник) .

Въоръжените хасковци под командата на опитни в бойното дело сеймени се били добре, но това само отсрочило кървавата разплата, защото по късна есен („касъм вакти" - Димитровден) кърджалиите отново се появили пред Хасково тоя път смного по-големи сили, под личната команда на Емин ага и двамата негови бюлюкбашии - Кара Иван и Кара Георги.

Докато главните кърджалийски сили приближавали градските укрепления откъм изток, от запад, по пьтя за Елехча се появила грозната кърджалийска кавалерия, очевидно с намерението да нападне в гръб защитниците на града. При създалото се опасно положение първенците на Хасково взели решение да предложат на Емин ага откуп петдесет хиляди гроша, за да не влиза в града.
Агата предпочел да вземе готовите пари вместо да рискува в една все пак несигурна битка с въоръжилия се град и за обща радост на разтревожените хасковчани кърджалийската обсада била снета.

Оттук нататък името Емин ага или още Еменаа с всичките му по-сетнешни украшения и прибавки, като например „Кърджалъ" (кърджалийски), „Балтадъ” (брадваринът), галеното „Еминджик” и други, няма да слезе от устата на хасковци, пък и не само на хасковци; с течение на времето то ще се превърне едва ли не в символ на метежа, опустошението, унищожението и анархията.

КОЙ Е ЕМИН АГА

По въпроса за родното място на Емни ага твърденията са най-различни. Едни смятат, че той е дошъл от Македония, други - че е от драмските села, трети сочат за негово родпо място селото Мандра Хасковско, а Георги Димитров пише в своя двутомник върху историята на „Княжество България", че Емин ага е от „село Кърджели", т. е. от град Кърджали.
Твърдението на Г. Димитров съвпада с писаното по този въпрос от Ст. Кожухаров - че „Емин ага бил отпърво един прост даалин (турчин) от кърджалийските села".
Своите данни Кожухаров е черпил от разказите на Еминаговия овчар Хаджи Запрян Солаков, и затова са изглежда, най-достоверни те.
Това, че в народните предания Емин се нарича „Кърджалъ" (Кърджалийски), едва ли е случайно: в ония времена разбойническите главатари се назовавали обикновено според месторождението си, като например Търновали (търновлията), Келямиоглу, Селвили (Севлиевеца), Кючук Ха-сан, Исмавл Сирозлу (Серески), Исмаил Тръстениклията (от Тръстеник), Фнлибелн (Пловдивчанина), Кара Мустафа и др.

Що се отнася до „предкърджалийския", да го наречем период в живота на Емин ага, авторите са почти единодушни, че бъдещият хасковски властелин се е занимавал отначало с дребна търговия на грънци, оцет, памук и лук.

Когато нашият лукопродавец се е наситил на тия дребнотърговски скиталчества (говори се по-нататък в преданието), той купил със спестените пари едно чифличе в хасковското село Гидикли и отседнал там като чифлик-сайбия.
Твърди се, че гидиклийци сами поканили Емин ага да се установи при тях, за да ги брани от „разбойници", като в замяна на това му дали позволение да разоре мъничко от селската мера.
Но ето че когато веднъж аргатинът на Емин ага разоравал тази мера, палешникът му закачил пълен с жълтици кюп.
Вместо да го затрупа, а после навади сам, будалата българин отърчал, та обадил за това на своя господар Емина.
Съшата вечер двамата отишли на нивата с една кола, извадили кюпа и го завеели у Еминови, но вместо да делят парите, както се били споразумели, агата гребнал една шепа от жълтиците и я изсипал в скута на своя аргатин с думите: „Мястото е мое, парите са мои, а на тебе това се пада!”
След това го предупредил, че ако се разприказва, зло го чака.
Въпреки предупреждението нажаленият ратай се оплакал от лошата постъпка на Емина, ио това не останало в тайна и наивният човек след време станал „джобат" (изгубил се).
(Наскоро бе намерен в близост с бившото Емииово чифличе заровен в земята кюп с кокалите на заклания и насечен на парчета мъж заедно с камата на убиеца, та никак не е изключено това да са „тленните останки" на неблагоразумия Еминагов аргатин.)

Някои твърдят, че с намереното злато Емин ага развъртял търговия с добитък и още повече забогатял, а това му дало възможност дв се издигне като предводител на кърджалийската дружина, която през 1792 година започнала своите подвизи с нападението върху Иробас.

Това е то всичко, достигнало до иас като предание за предкърджалийските" години на Еменаа Балталъ или накратко - „Еминджика".
Във връзка с това бих искал да изкажа само едно предположение, а именно, че търговските скиталчества на Емина едва ли са били свързани само с „алъш-вериша", че той навярно ще да е бил един от съгледвачите на така наричаните по онуй време „хасковски разбойници", а парите за купуване на чифлика не са били само от продажба иа памук и лук, но законен пай от тяхната (на разбойниците) плячка.

Може да е тъй, може и да не е, едно е безспорно: Еминовите лутаници из Румелия и крайдунавските земи са отворили очите на тоя буден по природа балканджня и той е изпрактикувал не само „алъш-вериша", но се е отлично запознал с пътищата, пътечките, с градовете и селата, които по-късно ще станат арена иа неговите нападения.
Срещите по пазарите и пътишата с многото хора, не ще и дума, са разширили неговия кръгозор, а неизбежните за едни кираджии авантюри и премеждия са му дали възможност да закали своя силен и жесток характер. Случката с наивния му ратай говори много добре за коравосърдечнето и лукавщината на Емина.
Съчетани с вродената му деятелност и алчност, тези качества ше направят от него един наистина страшен кърджалийски предводител, който непрекъснато ще се домогва (както по-нататък ще се убедим) до второто или третото място в империята.

Емин ага е бил, изглежда, и прозорлив, а това му е давало възможност да се огражда е верни и способни хора, каквито са неговите най-първи и най-прочути бюлюкбашии - Кара Иван от Иробас, Пехливан Кузю от същото село и Кара Георги от Новозагорско.
Първият от тях забягнал при Емина, след като годеницата му го изоставила, за да се омъжи за друг; Пехливан Кузю бил жаден за приключения, а третият. Кара Георги, потърсил Емниаговата закрила, след като при една свада убил по-големия си брат.
Емин ага обичал да приема в дружината си тъкмо такива - сритали се със света и с живота хора, защото по силата на обстоятелствата те са му били най-преданите и най-верните.
При тези „набори” Емин ага не правил особена разлика между българи, турци, гърци и албанци; достатъчно било да са му предани и „бабаити”.
Така в Еминовата дружина намерили прием много разбунтували се еничари, мародери, дезертьори (аскер-качаджъ) от султанската войска, отскубнали се от тъмниците катили, фалирали търговци, разпопени попове, убийци, крадци, нещастни любовници, опозорени ходжи, жадни за слава и богатство пехливани, авантюристи, а заедно с тях и много изпаднали в глад и немотия бедни планинци, които се надявали да намерят в кърджалийската дружина препитание за децата и за себе си.

Ето с тези, повечето местни хора, на брой около хиляда души, ездачи на коне и мулета, и толкова още пешаци, кърджалийският главатар пристъпил през 1792 година към следващия си подвиг.

РАЗОРЕНИЕТО НА СТАНИМАКА (АСЕНОВГРАД)

Изборът на тоя сгушен в подножието иа Родопите, богат с вино и коприна град очевидно не е случаен.
Бившият оцетар Емин ага добре е познавал неговото разположение и слабите му места, но въпреки това, преди да го нападне, той изпратил там свои шпиони, за да узнаят кои са богатите хора и каква е готовността на гражданите за отпор.
Шпионите се върнали и разказали, че градът е претъпкан с вино, с коприна и джамфес, яде, пие и не подозира грозящата го наласт.
След това известие въоръжената Еминова дружина се отправила дебнешката към ситата и весела Станимака, но когато приближила до града, оказало се, че не е сама; но пътя Еминовитс кърджалии се натькнали в мрачината на друга една кърджалийска чета под главатарството на Деведжиоглу - „Кескин даалия", който имал сьщите намерения към Станимака както й Емин.
Стар разбойник е бил Деведжиоглу. Неговото име се споменува в полицейските доклади през 1785 година като един от най-върлите размирници в казата Чирмен, който заедно с Гяур Хасан от Султанери и „събралите се при тях ариаути и планински твари" нападнал казата Узуяджа-абад Хаскьой, опожарил селата, избил жителите и разграбил имуществата им.
Еминаа си дал вид, че няма нищо против заедно с Деведжиоглу да нападнат я разграбят Станимака, но след като успял да приспи неговата бдителност, наредил през нощта дружината му да бъде изклана „до крак".
Двеста души били Деведжиоглувите хора и повечето паднали под ножа на Еминовите даалии.

След тая кървава саморазправа кърджалийският бюлюк, използвайки прикритието на нощта, неусетно приближил до Станимака и призори се намерил пред заспалия град. Щом първата пушка загърмяла - уговореният знак, дружннниците „зафирири" конете, тюлюмбеците забили, ревнали хилядата гърла и шайката нахълтала в улиците на града.
Запукали пушки, заиграли ятагани, писъци, размесени с псувня, процепили зората. Тук-там се завързала борба, но тя била кратка.
Кърджалиите „грабили, клали, пленили” и чак надвечер, когато всичко било обрано и опленено. започнали да се изтеглят към Бачковския манастир.
Сега и пешаците били на мулета (отвлечените мулета от Станимака) и карали със себе си двеста катъра, натоварени с пари, чоха, коприна и жени.
Тая плячка се видяла недостатъчна за лакомите разбойници, та се опитали да проникнат и в Бачковския манастир, но там, предупредени, види се, за намеренията на главорезите, пазвантите залостват вратите на манастира и откриват огън.

Няколко дни тъпкали кърджалиите около манастира, заканвали се, заплашвали и се опитвали да проникнат вътре. Но дебелите стени и дългите шишанета на манастирските пандури и аргати винаги успявали да ги отблъснат.
Най-сетне нападателите се отчаяли и в желанието си по-скоро да се насладят иа станимашката плячка, отправили се към своите свърталища.
Богатствата били разпределени, жените - също.

Започнали нескончаемите кърджалийски оргии и надпреварване в пиянство и разврат. Пленените жени слугували на своите господари, играели им и ги забавлявали, а която отказвала, връзвали краката й на два катъра, обръщали катърите в противоположни посоки и като ги подгонвали с удари, разчеквали нещастната жертва на две.
Тези кървави зрелища смразявали пленените и ги правели покорни и послушни за всичките заповеди и прищевки на полудивите разбойници.

Най-много спечелил от станимашката плячка, разбира се, предводителят Еминаа - „цял биволски тулум", напълнен със злато, камари с коприна и най-красивите жени, конто превърнал в свои наложници.

За това кърджалийско нападение пише в книгата си „Княжество България" и Г. Димитров. Според него от Станимака, която била „съвършено разорена, останала здрава само една къща на „някой си християнин, наречен Мюфтията", и на тая къща се виждали, когато Димитров е посетил Асеновград, дългите едновремешни кермиди.

Първото нападение на Еминаа върху Станимака оставило дълбоки незаличими дири не само в спомените на хората, но и в техния фолклор с народната песен „Кърджалии в Станимака”. Ето и съдържанието на тая „кървава" песен:

Събрали се кърджалиите,
кърджалиите и капасъзите,
та са отишли на Станимака,
та запалили новата църква.
И са разбили до девет врата,
до девет врата - девет железни,
и уловили стари владика,
та го горили, та го мъчили –
отрязали му дясната ръка,
още го горят, още го мъчат:
-Я казвай, казвай, старя владико,
сребро и злато, златни кръстове!
Отговаря им стари владика:
-Не ма мъчете, не ма горете!
А искайте сребро и злато.
Побягнаха си млади полове,
та занесоха сребро и злато.
Не ме мъчете, не ма горете,
не ми режете дясната ръка.
Отрежете ми милата глава!
Ала кръв на земята да не падне,
че ще изсъхне зелена трева,
и ще изсъхнат зелени ниви.
Най-насечете два кола шума!
Те му отсекли милата глава.
Глава се търкаля, езикът дума:
-Брей, ок на тебе боже господи!
Аз нямам майка да ме жалее:
Нека ме жалее ясното слънце,
ясното слънце, макар до пладне.
зелене гора, макар до месец!”

Макар да е художествена интерпретация на събитието, народната песен ни подсказва съвсем определено за безпощадните изтезания, прилагани от кърджалиите, за да отскубнат скритото имане, за ограбването на черквите - изобщо за необузданите изстъпления на тези сурови хора, превърнали Станимака от цветущо селище в пепелище.

Във връзка с първото ограбване на Станимака ще спрем вниманието на читателите върху един султански ферман от август 1794 година, отправен до молдовския войвода Михаил:

„Въпросът е за грижите (четем в началото на тоя документ) които трябва да се положат, за да не се позволи да остане и да не се настани там (във Влашко и Молдова) нито едно лице, като се върнат пак по местата си станимашкнте раи, преминали във Влашко и Молдова вследствие постоянните безчинства на даалийските разбойници... и другите избягали от Румелия хиляда семейства българи, които бяха дошли в Молдова миналата година."

Работата е съвършено ясна: през 1793 година Румелия е била опустошена от кърджалиите и ужасеното население - хиляда семейства българи само от Румелия - търси убежище във Влашко и Молдова.
Тамошните власти го заселват в разрушената от русите гранична крепост Измаил. но там условията били така непоносими, че бежанците се разбягват. Султанът заповяда връщането им в крепостта с изключение „раите от Станимака”.
Три-четири пъти във фермана се повтаря: „да се върнат бежанците от Измаил с изключение раите от Станимака".

Във фермана няма данни за това, дали станимашките бежанци са се върнали в своя град, но по всяка вероятност това е станало, защото през 1810 година възстановената Станимака е отново прицел на кърджалийския грабеж.

Тук му е мястото да отбележим, че при нападението на Станимака са участвували като съюзници и други родопски кърджалийски главатари, като устовския деребей Аджи ага, а вероятно и Мехмед Синап.
Участието на Аджи ага е „документирано” чрез една черковна камбана, която Аджи ага пренесъл в с. Смилян, родното село на жена си, и я поставил на часовниковата кула, съградена от него в същото село за „хаир".

Разорението на Станимака не е изолирано явление, а само едно от многобройните огнища на разпаления през 1793 година всеобщ кърджалийски пожар, обхванал току-речи цяла Румелия.
Едновременно или почти едновременно със Станимака под кърджалийските удари попадат Макри, Димотика, Гюмюрджина, цялата Източнородопска област, Султанери (Крумовградско), цялата Среднородопска област Ахъчелеби (Смолянско), Пловдивско, Пазарджишко, Самоковско, Старозагорско, дори Котлеиско.

Султанските фермани от 1793 година споменават имената на редица кърджалийски главатари, като Селвили Кючук Хасаи, Търновали Келямиоглу, Мефтул Идриз, Мехмед Синап, Дертли Мехмед и много други, да не говорим за видинския отцепник Осман Пазвантоглу, осъден с ферман от 13 април 1793 година иа смърт и обявен за „най-опасен от всички държавен враг".
Всъщност, Пазвантоглу е оня „зъл дух"* който през 1793 година, влизайки във взаимодействие с кърджалийските главатари, раздухва и разпалва анархията в близките и далечните околности на Цариград.
Взаимната изгода в случая е очевидна: в лицето на кърджалиите Пазвантоглу намира буфера между себе си и Селим III, а кърджалиите пък намират в Пазвантоглу вълнолома, дето ше се разбива насочената среощу тях султанска въоръжена сила.
Ето защо отсега нататък дори до смъртта на Пазвантоглу видинският отцепник ще бъде невидимият режисьор иа кърджалийската кървава драма в Румелия, „главата” на размирниците, ръката, която ще ги укротява когато преговорите с Портата вървят добре, или ще отваря саваците на кърджалийския порой - когато султанът ще трябва да се притисне и принуди към отстъпки.

Съюзът между Пазвантоглу и кърджалиите поставя Селим III в много трудно положение, затова с ферман от 17 май 1793 година великият везир и валия на Силистра Зъхнали Хасан паша е натоварен с преследването на кърджалиите, но те успяват да се изпокрият тъкмо в Силистренската област.
В началото ка юли 1793 година „царските войски” обсаждат „въстаналите” кърджалии около Златица, но водачите им - Дертли Мехмед и Мехмед Синал успяват да се измъкнат я да продължат пътя си към родопските свърталища. Потърсен е тогава изход от безизходицата в една необикновена мярка: с ферман от 29 юни 1793 година султанът заповядва да се даде „абсолютна свобода иа всички казалийскн аяни и на раята-християни за отбрана и общи действия срещу въстаналите кърджалии".
По силата на тая заповед за първи път от установяването на турското владичество раите-българк ще се видят с оръжие в ръцете и редом с турците ще отбраняват застрашените от кърджалиите свои селища

Въпреки тая изключителна мярка опитите на Зъхнали Хасан паша през юни 1793 година да обуздае „даалиитеи не сполучват и потушаването на размириците е възложено на друг един, Хасан паша управителя на санджака Чнрмен, с ново напомняне, че трябва да се „позволи на раята да взема участие в боя и смело да се сражава".

Срещу Дертли Мехмеда и Мехмед Синап са изпратени нови войски и безплодната гоненица из планинските проходи на Родопите и Стара планина продължава.
В същото време друг един кърджалийски главатар - Кара Феиз, разорява Копривщица, вероятно и Панагюрище, а Индже войвода се опитва да превземе Котел.
Разбойниците „безчестили и залавяли момичета на десет-петнадесет години, а низостите им нямали край".
„Цялото население избягало от страх за честта и имота си” - четем във ферманите, издадени през нажеженото лято на бурната 1793 година.
В кошарите не останаха овце, а в селата - добитък. Спряно е движението по пътищата и са вече нетърпими мъките и воплите на обезумелите от отчаяние деца и жени."

Ето при това положение, след като султанът се уверява, че няма сили да се справи с настъпилата всеобща анархия, намира изход в едно споразумение, по-право - в една всеопрощаваща амнистия, с която се опитва да привлече кърджалийските главатари към престола, като им раздава придворни санове, офицерски чинове, а по силата на все още живата феодална традиция - вероятно и земи.

Изглежда, че при тази първа амнистия Емин ага е получил, вече и формално завладяното от него село Пашакьой (Войводово), където преуспяващият кърджалийски главатар установява своя военен лагер.

СВЪРТАЛИЩАТА НА ЕМИН АГА

Феодалните владетели са имали своите крепости и кули. Кърджалийските главатари са имали също така своите укрепени убежища (свърталища), които специално за Емин ага са изиграли доста важна роля за усилване на неговото могъщество.

Казахме вече - Гидикли (сега изчезнало) е селото, в което се установява да живее Емин ага, след като скъсва с кираджилъка и търговията на дребно.
Там забогатява той - видяхме как, и там вероятно прави първите си кърджалийски стъпки. После, когато работата му наедрява, той прави от Гидикли своята „домашна”, може да се каже, крепост, където се установяват неговият харем и личната му хазна.

Гидикли се е намирало десет-дванадесет километра северозападно от Хасково в една гънка от най-северните разклонения на Североизточните Родопи, край Гидиклийската река.
Заобиколено от скалисти, насеяни с дупки рътлини, то си е било жива крепост в ония времена, когато по височините му са били разположени Еминаговите сараи, оградени с дебели зидове и бойни кули.
В своите „Исторически разкази от миналите времена” Петко Славейков разказва, че в Гидикли стари турци го били завели в подножието на един „каменлив рът” и му показали пещерите, където Емин ага насипвал някога своите пари, „шейсет катъра сребърен обир”.
Някои автора твърдят, че Гидикли заедно със земите около него било дадено във владение на Емин ага от султан Селим по време на амнистията през 1797 година есента заедно с признание на правото му да събира държавните данъци, част от която е трябвало да изпраща в султанската каса.
Освен това Емин ага се бил задължил да изпраща на султана определено число конници по време на война, откъдето всъщност произлиза името „Гидикли* (Конево. Бадачево).

В Гидиклн Емин ага построил освен големите „конаци” (сараи) за себе си и за многобройните свои избрани по хубост наложници, и подземни скривалища за „безчетното" си имане.
Вместено сред една пресечена планинска местност, прорязана с деретини и деренца, това най-първо свърталище на Еминджика ще да е било едно доста добро убежище, но то е могло да задоволява кърджалийския предводител само в началото, докато дружината му е била още малобройна.
По-сетне, когато се въздига той и започва да се налага струпването на големи конни сили, планинското гнездо Гидикли се оказва тясно и Емин ага установява своя военен лагер в разположеното на десет километра в югоизточна посока от Хасково Пашакьой (Войводово).
Когато Емин ага се появява там, той е заварил в опустошеното вече от разбойниците село само едно полуразвалено римско укрепление (кастел) — просъществувало чак до 1906 година, когато две от стените му били измерени и се оказали 18 метра високи.
Вътрешността на една от кръглите кули иа това ухревлеиве служела на войводовци за хорище до 1906 година, а след това по решение на общинския съвет тези мошни руини били съборени с взрив, „за да не затиснат някое дете или човек”.
И кулата, и селото - все под това име „Пашакьой” - се споменават в пътеписа на Евлин Челеби от 1670 година заедно с обяснението, че там била резиденцията на пашата-надзорник на текето „Осман баба".
По времето на Емин ага римската кула е била все още много добре запазена, та може тъкмо тя да го е примамила на това място. И трябва да се признае, че Емин ага не се е излъгал, когато е направил тоя избор. С малко доизиждане кулата се превърнала яка твърдина, разположена край една пълноводна, удобна за водопой река — реката Олу дере, - в подножието на цял еднн планински лабиринт - друга природна крепост, която е могла в случай на нужда да даде убежище на Еминаговите съратници.
Що се отнася до досадната в началото близост на Пашакьой с аянското средище Хасково, срещу опасностите, идващи оттам, кърджалиите на Емни ага са имали друг еднн мощен и почти непобедим съюзник в „лицето" на просторната девствена дъбова гора, която покривала цялата гола, сега вълнообразна равнинка между Пашакьой и Хасково.
Да се премахне тоя лес от стари - престарели дъбови гиганти не е бнло никак лесно, а да се изброди с оръжие в ръка - още по-мъчно, като се има предвид, че всяко дърво е можело да се превърне в стражева кула, всяка пътечка - в капан, всяка клада - в преграда.
На това отгоре на хвърлей място от римската кула в един от падовете на реката Олу дере се намира дълбок, отвсякъде затворен дол, обраснал, и тогава и сега, с дива, претъпкана с повет и шума гора, наречена „Колю дере”, където за няколко минути са могли да изчезнат цели дружини.
Ако врагът, по някакво чудо успеел да проникне през дъбовия лес, ако по някакво чудо успеел да се справи с хоросанения бункер на Емин ага в Пашакьой, „Кюлю дере" давало необходимото убежище.
В краен случай раздиплените гънки на Източните Родопи разтваряли своите шумаци, за да скрият от враговете им немирните кърджалии.
Всичко това давало възможност Пашакьой да се развие като идеално кърджалийско свърталище, в един наистина внушителен военен лагер.

Думата „внушителен” не току-така употребяваме, като се има предвид, че недалече от „римската кула” и досега личи огромен правоъгълник с размери петстотин на двеста метра трамбована с баластра и чакъл земя, където са били коневързите, а вероятно и оборите на кърджалийската конница.
Сто хиляди квадратни метра, приспособени за десет хиляди катъра или коне!
На около двеста метра от „римската кула” (цитаделата на Емин ага) са открити и продължават да се откриват следите от хамамите (баните), казармените фурни, сарачниците, ковачниците, барутчийнииците и тюфекчийниците, където са се кзработвали прочутите дългоцевни пушки , наричани „кърджакийки” – специалитет на Еминаговите оръжейни майстори.

Като се има предвид, че в разцвета на своята мощ Емин ага е можел да събере под знамената си около дванадесет хиляди души конници, лесно е да си представим каква бясна работа е падала за привеждане в ред на облеклото, амуницията и оръжията по време на пролетното и съсредоточаване.
„Хубавото" на тази кърджалийска войска било, че при един само знак на своя предводител тя се „стопявала" и изчезвала.

Всеки поемал тайните пътеки към своите пръснати из планината села, селца и махали, за да се наслади там на удобствата на домашното огнище, на събраните богатства и заробени жени.
При даден знак тия същите хора отново са опасвали оръжието, яхвали конете и се събирали на определеното място в определеното време, готови за нови подвизи.

И все пак имало е и постоянен охранителен, „гвардейски" да го наречем, отряд за охрана на „крепостта”, а заедно с него - стотици платени или заробени занаятчии, и оше повече ратаи, чифчии, говедари и овчари за обработване обширните земи на Емин ага или за пасене на неговите огромни стада, така че скоро Пашакьой се превърнало в едно доста оживено селище.
Толкова оживено, че по едно време неговата мера се оказала тясна за насъбраната от цялата страна „жива плячка” - в добитък, та се наложило козите да отидат на отделно място, овцете - на друго, говедата и кравите - на трето, и по този начин възникнали в околностите на Пашакьой селата Коча шля (Козлец), Мандрата (където били овчите стада) и други.
Възникването на тия и на други селища по тези места се дължи преди всичко на несигурното време: когато един Пловдив ставал плячка на насилниците кърджалии, една Стара Загора треперела от тях, а по-малкнте градове и села и селища били в по-голямата си част по няколко пъти прегазени, единствените спокойни места оставали именно тези - около свърталищата на Емин ага и под неговата зловеща сянка.

Освен двете главни свои убежища Емин ага притежавал и селото Текекьой, където също имал укрепления, имоти и сараи, а също и селото Гювеидилер (селото Гълъбец), приспособено за убежище на много Еминагови и на неговите сподвижници пленички, използувани като „гювендии”, жени за развлечение (буквалният превод на „гювендия” е мила. нежна, привлекателна, в смисъла на лека жена).
Далеч от ревнивите очи на харемските жени, зад дебелите стени на гювендилерските сараи зимно време там се разигравали разюздани сцени и страшни оргии, докато кукувицата оповестявала идването на пролетта и бурните забавления отстъпвали място на нови походи и приключения.
Ето това са били свърталищата на Емин ага; една домашна столица, любимото му Гидикли, един военен лагер в Пашакьой заедно с потребните арсенали и обори, едно китно и красиво място - Гювендилер – за еротични забавления, многобройни села с чифлици, безбройни кошари, претъпкани с добитък, и най-сетне – една непроходима за враговете планина, която е дава на на Еминджика най-добрите скривалища и най-отбраните си хора.
С такъв един мощен съюзник зад гърба си Емин ага е можел да гледа извисоко не само на одринския бостанджибашия и на пашите, които ог време на време султанът изпрател срещу него, но и на ония кърджлийски главатари, с кои го от време на време той ще си преплига ножа, за да ги отстрани от пътя си.

СТАРА ЗАГОРА И СЛИВЕН ПОД УДАРИТЕ НА ЕМЕНАА

След разорението на Станимака, Кърджалъ Еменаа се отправя с увеличени сили към втория след Филибе (Пловдив), румелийски център Ески Заара (Стара Загора), с много великолепие и салтанати.
Самият предводител тоя път бил целият облечен в сърма, чоха и коприна, бюлюкбашиите и приближените му хора не отстъпвали по великолепие, въоръжения и облекло иа своя главатар, а пищовите и ятягаинте им блестели в злана и сребърна обковка.
Заедно с щаба се движела и традиционната музика от тъпани и зурли, двадесет и пет отбрани гювендии и десетина „олани" (красиви момичета), накичени със златни гривни и гердани.
Всички били в най-отлично настроение, защото пратените съгледвачи били вече разказали за баснословното имане на Ески Заара (Стара Загора), която била „десет пъти по-богата и от Станимака”.
Заедно с това шпионите съобщили, че градът никак не е безопасен, има укрепления и добре организирана отбрана, за това щаба на Еменаа било решено Ески Заара (Стара Загора) да се нападне едновременно от всичките и страни

За изпълнението на тоя план Еминовата кърджалийска орда била разделена на четири бюлюка, които под началството на четирима бюлюкбашии се отправли по различни пътища към Ески Заара (Стара Загора).

Преди да разкажем как старозатрци успели да се справят с кърджалийската угроза ще спрем вниманието на читателя върху спомените на Радю Миев Чешмеджиев от село Кокарджа (Мариино), стигнали до нас чрез записките на неговият внук д-р Радев за „зулумите и хайтлъците на даалиите и гаджалиите” при похода на Еминовите бюлюци към Ески Заара.

„Било подир Великден - започна патиланската повест на дядо Ради за страданията на дяда му Митю Радеолу.
- Пролетта била много ху6ава и обещавала голямо плодородие, та и селяните били весели по великденските празници” и разбира се, никой не подозирал каква опасност е надвиснала над главите на простодушните селяни, до оня петък – наричан „празен петък” – след великденската неделя, когато към икиндия в селото пристигнали няколко въоражени „старшини, непознати” хора и отседднали в селската кръчма.

Отседнали и започнали да разпитват кои са в това село богатите хора и где се намират те. До ушите на кокарджанци били вече стигнали смътните слухове за кърджалийските грабежи в Станимака, затова присъствието иа “старшините" ги хвърлило а голяма тревога.

Часовете минавали в неизвестност. Оставали три копрали, докато слънцето залезе и се зачуло „биене на тъпани и свирене на зурли” откъм съседното село Каяджик, където в това време пристигнали „кръвожадните и полудиви даалии – гаджалии” от бюлюците на Еменаа.
А когато слънцето залязло, в Кокарджа допаднали, прекарани със салове през Марица, около 15-20 души с големи чалми даалии балканджии от шайката на Еменаа. Даалиите останали на брега на реката, докато се мръкнало съвсем и огряла пролетната месечина.
Всичко живо се спотаило и заключило по къщите си в очакване на грозната беда.
През нощта на Радювата врата се потропало и пред очите на отишлия да отвори вратата аргатин се явява „едно късо и младо човече с дълга брада като на поп, без оръжие, ала с фес, което говорело „фарси", т. е. много хубаво на български, и поискало да види стопанина на къщата - Митю Радеолу.
Накратко казано, попчето поискало двеста алтъна, в замяна на което даалиите щели да останат на двора край запаления царевичак и нямало да позволят на никого да припари там и да иска нещо повече.
Разбира се, Митю Радеолу наброил исканите алтъни и откупил спокойствието си през тая зловеща пролетна нощ, изпълнена с писъците на изплашени хора, кучешки лай и пушечни гърмежи.

На разсъмване всичко затихнало и даалинте безшумно се измъкнали от селото Кокарджа и се изгубили зад ридовете на север и северозапад от селото.

От разказа на дядо Митю Радеолу се вижда, че на пьт за Ески Заара Еминовите кърджалии не устояли на съблазънта да земнат по нещичко от богатите села в Мариината низина и макар да са се мъчили да го направят тихомълком, старозагорци се под сетили какво ги чака и овреме успели да се подготвят за едно наистина „хубаво" посрещане.
Човекът, който им приготвил това посрещане – ескизаарийският (старозагорският) войвода и аянин, капуджибашията Карагьоз Мехмед ага, е един от малкото хора, успели да дойдат „дохаки” на страшните кърджалии, поради което заслужава да се кажат няколко думи за него и за неговата дейност.

'”За втори път Кокарджа било ограбено или по-право „доограбено” от Еминаговите кърджалии на връщане от старозагорския им поход на път за Хасково, и за трети път - след „доста години", когато се чуло, че Емин ага превзел Хасково.
На ден Кръстовден, когато цялото село е било на хорището, една шайка от стотина даалии с „диви викове” се спуснали на хорището и започмали да колят.
Цялото село потънало в барутни димове, плачове и писъци. За да спаси душата си, дядо Мите Радеолу бил принуден да даде тоя път кемера си на даалиите, които ограбили много нещо, отвлекли много жени, „гаврили се с тяхната чест пред очите на техните мъже, бащи и майки, братя и сестри" и след това напуснали селото в посока на Търново сеймен - Свиленград.

Името на Карагьоз ел Хаджи Мехмед ага срещаме за първи път в доклада на старозагорския заместник - кадия от 17 октомври 1785 година във връзка с преследването на „хасковските разбойници” и отбраната на Казанлък.
Оттам научаваме, че той вече учствал в това преследване с двеста души от своите сеймени и се е добре запознал както с разбойниците, така и с последиците от техните нападения върху опожарените казанлъшки селища.
По всичко личи, че старозагоският аянин е оценил добре кърджалийската опасност и тогава още е пристъпил към защитата на своя град чрез укрепяването му с шарампол.

Шарамполът е представлявал дълбок изкоп (ров) с насип откъм вътрешната му страна и забити в насипа подострени дъбови колове с височина до пет метра (както е било в Сливен).
Между коловете пробивали тесни дупки - „мазгали*, „митиризи” (бойници), през които защитниците на града стреляли срещу настъпващия неприятел.
Подсилени с високи каменни кули, ъглите на шарампола свършвали най-отгоре с дървена ограда (чардак).
На чардака се изреждали на денонощна стража нарочни „съгледатели", които вдигали при опасност гражданите в тревога чрез биенето на тъпани.

В Ески Заара по туй време се влизало през тежко обковани с желязо дъбови порти, по три подвижи дървени моста, които денем се спущали, а вечерта вдигали.
Хаджи Мехмед ага заповядал да се въоръжи цялото мъжко население на Ески Заара, с изключение на болните и на децата, и всички, без разлика на вяра народност, трябвало всеки момент да бъдат готови за бой.
Строг и властен, а когато трябва - брутален и жесток, старозагорският аянин не позволявал никому се отклони от стражевата служба, все едно дали е турчин, евреин или българин.

Нарушителите на неговите наредби и престъпниците той биел, „докато се изкажели самички", а след това заповядвал да бъдат обесвани или изгаряни през нощта в пещите на градските бани (кюлханнте).
Все тъй безпощадно постъпвал Мехмед ага със съмишлениците, ятаците на кърджалиите и с техните съгледници.
Чрез вярната си градска стража той зорко следял кой излиза и влиза в града и при най-малкото подозрение, с едно само подшушвзне на стражите, че тоя или оия „не е добър човек", посочения клетник го „изяждала липсата", т. е. изчезвал завинаги в огнените пещи на хамама.
Такава ще да е била съдбата на много кърджалийски разузнавачи, превърнати от безпощадния капуджибашия в пепел и дим.
При тия безцеремонни чистки на града от подозрителни лица, не ще и дума, че липсата е „изяждала" често пъти невинни, но вярно е и това, че благодарение на твърдата Хаджимехмедова ръка и въведения от него железен ред в отбраната Ески Заара била спасена от кърджалиите и запазила през тоя страшен период своето население и своите богатства.

Хаджи Мехмед ага укрепил не само града, но и неговите покрайнини, като заприщил улиците им с празни талиги, отсечени цели дървета, а зад тия противоконни барикади поставил опитни стрелци.

Ето този е бил човекът, с когото е трябвало да се пребори Кърджалъ Еменаа при опита си да ограби Ески Заара (Стара Загора).
И наистина този опит се оказал злополучен: когато обсадилите града кърджалии се впуснали в атака с грозни ревове, биене на тъпани и тюлюмбеци, „пукане, рукане и дунанма", пушките на старозагорските защитници ги посрещнали и даалиите започнали да се търкалят - пребити и пречукани.
Новият им налет бил посрещнат по същия начин. Станало ясно, че Ески Заара (Стара Загора) не е Станимака и Еминовите даалии отстъпили.

Десет дена (според Стоян Заимов) бюлюците на Еменаа се опитвали да проникнат в града, но при всеки опит те се натъквали на добре обмислената и непроницаема отбрана на града, в която особено се отличили българите.
Самият Хаджи Мехмед ага, докато траели кървавите схватки, обикалял от място на място, за да окуражава защитниците, и сам давал пример на точна стрелба.
Не помогнали нито заплахите на главатарите, нито хитрините на разпопеното попче -изпратено като шпионин в града и попаднало по всяка вероятност в кюлханите на градските бани.
Загубили надежда да превземат Ески Заара, озверените даалии втасали само да подпалят една от крайните махали, а след това изчезнали в посока на Казанлък.
На път за Казанлък кърджалиите опленили Тулово, Чанакчи и Мъглиж, но затова пък казанлъчани успели да ги отблъснат, като се отървали само с няколко хиляди гроша откуп.
През Енина и Шипка бюлюците на Емин ага пре хвърлили Балкана и нападнали Габрово и Елена, а след това се върнали към Хасково, прегазвайки Панагюрище, Сопот, Карлово, Калофер и най-сетне - Чирпан.
Къде са успели те в своите нападения и къде били отблъснати, засега не може положително да се установи, но се знае, че наесен се озовали в своите родопски овърталища; претоварени с богата плячка, с увеличени апетити и планове за нови походи.

Третият, „сливенският", можем да го наречем, поход на Еменджика започва през пролетта на 1794 година с орда, доста увеличена и още по-добре въоръжена.
От четиритомната история на Сливен на д-р Табаков научаваме доста подробности за отбраната на града при това първо кърджалийско нападение върху Сливен.
Узнаваме на първо място, че добре поучен от случилото се със Ески Заара (Стара Загора) и Казанлък, Сливен също се укрепил с шарампол, с кули и подковани с желязо врати.
Над всяка врата имало каменозидни стражарници и наблюдателници, а стражата се подбирала от местните привилегировани българи, наречени „харбалии" - хора с боен опит, които се оказали отлични войскари, та не давали „пиле да припари".
Освен това Сливен имал по това време за аянин прочутия из тоя край Таир ага, човек с умна глава и здрава ръка, който на това отгоре имал да разчиства стари сметки с кърджалиите, задето убили предишния сливенски аянин, бащата на Таир ага.
Това, според хайдушките спомени на Панайот Хитов, станало така: Бащата на Таира имал за бюлюкбашия един арнаутин, на когото възложил да убие някакъв си вироглав сливенски ага.
Арнаутинът-бюлюкбашия свършил „работата", но не получил обещаното му от аянина допълнително възнаграждение, затова се разсърдил и заедно с двайсет други арнаути от бюлюка на аянина избягал при върлуващите в околностите на Сливен кърджалии.
И се случва така, че след известно време, когато бащата на Таир ага отишъл веднъж на чифлика си в село Демирджилий, среща го една кърджалийска чета, пленява го и го завежда в своя лагер, където се намирал и неговият бивш бюлюкбашия.
Арнаутинът познал бившия си господар, откупил го от кърджалиите, а след това, за да си отмъсти за нанесената му стара обида, качил го на едно магаре и го накарал да продава из лагера на кърджалиите чесън.
„От Сливен проваждали пари - пише Хитов, - молели арнаутина колкото иска да вземе, само да пусне аенина, но арнаутинът не склонил, а взел, че подковал краката му с конски петали - така умрял аенинът в ръцете на бившия си бюлюкбашия."

Таир ага, който станал аянин след смъртта на баща си, не могъл да забрави злощастната съдба на своя родител и безмилостно се разправял с всички, които малко или много подозирал в съчувствие към даалиите или в наклонност да им бъдат в услуга.
И при него, както и при старозагорския Хаджи Мехмед ага нямало съд, следствието било кратко: обвинения довеждали в конака при Таир ага и го накарвали да застане на точно определено място, върху един замаскиран капак на пода.
Ако разпитваният успявал да се оправдае, което рядко се случвало, той бил освобождаван, ако ли не - Таир ага го удрял с железен чук по сляпото око, в съшото време капакът на пода се отварял и нешастната жертва полетявала надолу към една изкопана в зимника дълбока яма, наричана „хумба", за да не се върне никога оттам.

Много съгледвачи и съчувственици кърджалийски „отгърмели„ в Таираговата хумба, а и много прочути със зулумите си над раята турски бабалти, с тая разлика, че тях не ги завеждали в конака като арестанти, но ги канели „на кафе", за да се озоват „барабар с кафето* на дъното на хумбата.

При това положение повторила се и при Сливен горе-долу старозагорската история: даалиите хукнали „на пробив", но посрещнати от смъртоносната стрелба на сливенските зашитници, били заставени да се оттеглят.
Много пъти хвърлял Емин ага своите бюлюци в атака срещу сливенския шарампол, но харбалиите с точна, поразяваша стрелба ги вразумявали и връщали.
Яда си кърджалиите излели върху беззащитните села в околностите на Сливен, като Ново село, Гергювец и други, сгазени от тяхната конница, а след това опожарени и превърнати на пепел.
„Дедите и бащите на 80-90 годишиите сливенци - пише д-р Табаков - разправяли как тукашните баири и ормани са почернявали от бягащ селски добитък, гонен от даалиите и капасъзите из околностите на Сливен."
Кърджалиите били с грозни физиономии и страшни облекла. Кауците (калпаците, гуглите) им били един аршин високи, а самите те били въоръжени от петите до главата с ятагани и пишови".

„Изглежда, че населението поискало помощ от тогавашното турско правителство - четем в Хайдушките спомени на П. Хитов, - та в Сливен дошли тъй наричаните по него време турски бостанджибашкя с топове и цяла зима седели в града.
Денем излязли да бият кърджалиите и по цял ден гърмели с топовете, а кърджалиите им отговаряли с техните тъй наречени пошки" (пушки) даалийки."
Много се ожесточавали кърджалиите - пише по-нататък Хитов, - когато при нападение на някое село давали жертви, без да могат да превземат селото.
В такива случаи колкото хора те хващали, не оставяли жив нито един.
Ако пък след такава съпротива все пак успявали да влязат в селото, то в такъв случай те го разграбвали, подпалвали, а изловените жители заробвали, за да им искат сетне пари за откуп.
Заробените момичета и булки водели по няколко месеца със себе си и ги за кефовете си употребявали, а дето им се опирали - посичали ги или заколвали.
Кротките, дето си запазвали живота, сетне пущали и някои от тях се завръщали по домовете.

Много зле постъпвали те и със старите бабички (продължава Хитов). Щом заробвали някое село, даалиите започвали да се веселят, като си правели и такива смешки: напъхвали откъм задната им страна орехи, а сетне туряли зад тях една бакърена тепсня и като давали на бабичките да смъркат емфие, карали ги силно да кихат, та орехите отскачали и удряли в тепснята.
Като с бабичките правели това, то въобразете си какво са пък работили с момите и младите жени, които падали в ръцете им!*

Особена склонност имали кърджалиите да се забавляват със заловените попове, като ги заставяли не само да “бият нишан" с емфне и орехи както бабичките, но след това оскубвали брадите им и ги бесели по дърветата край пътищата.

Тия присъщи на кърджалиите самоцелни жестокости и безсмислени опожарявания на ограбените селища не идвали като военна необходимост, а резултат от характерното за тая епоха пълно отпририщване на разрушителните нагони и развихряне иа животинскит е инстинкти, доведено до опиянение, превърнало се в психоза.
В „рамките* на тая психоза насилието не е било просто насилие, а изживяване, свързано със свой декор и свои ритуали, като сладостта му се е увеличавала, ако то е било публично, ако за колването на мъжа е ставало пред очите ни жената, ако изнасилването е ставало пред очите на мъжа, или на дъщерята - пред очите на баща и.
При тая пълна покруса на жертвата насилието било, разбира се, по-пълно и по-сладко, а усещането за сила и власт е достигнало най-високия си градус по термометъра на разпалените човешки, или по-точно - нечовешки страсти.

Един стар кърджалия разправял, струва ми се, на Иречек; „Най-хубавото време беше за мене, когато бях кърджалия в Румелия, а най-големнят ми кеф - когато разплаквах майки и жени. Щом бастисвах някое село, те идваха при мене разплакани, за да измолват живота на мъжете си, пък аз се наслаждавах на техните сълзи”.

Освен в проливането на кръв и сълзи, особена наслада са намирали кърджалиите в паленето и опожаряването.
Не случайно е, че тъкмо по време на пожарите са се разигравали най-големите изстъпления и гаври, най-изтънчените жестокости - под светлината на разигралите се пламъци и замраченото от пушеци небе, когато покривите на къщите с трясък са се събаряли и грохотът им се размесвал с писъците на подгонените жертви.

Докато горели къщите и свирели музиките, кърджалиите карали своите пленнички да ги „служат" с вино и ракия или съблечени, накичени със златни нанизи, да им разиграват „чомпари" (кючек).
Или да извършват публичните „казни" над непокорните свои робини и робннки, като са ги раздирали с помощта на катъри.

Всичко това и сега излъчва ужас и тоя ужас не идва само от кърджалиите, които са отдавна пепел и прах в земята, която тъпчем, а от зловещите подмоли и мрачни дупки и въртопи, които ни разкриват тия изстъпления на човешката душа.

Особено били яростни кърджалийските изстъпления и жестокости при несполука, както при Сливен, когато съседните села е трябвало да изкупят понесените от нападателите мъчнотии и задоволят порасналото им желание за мъст.
В такава изкупителна жертва се превърнало съседното на Сливен градче – Ямбол, което било изцяло разрушено.

След като дали огънят на Ямбол, Енинаговите орди се отправили през старопланинските села Тича и Градец кьм бисера на Кукленския балкан - Жеравна.
Богатите жеравненци имали и шарампол, и оръжие и всичко необходимо за отбрана, но не им достигал дух.
Нямали те един Божил чорбаджи като в Котел, да ги стегне в железните си пестници и да им вдъхне кураж за борба, и Жеравна рухнала в даалпйскнте ръце.

От Жеравна кърджалийският „облак" се понесъл към Котел, но заварили града опасан дори не с дървена, а с каменна ограда, а зад каменната ограда котленци посрещнали даалните не само с пушки и пищови, а с четири топа — котленско производство артилерия.
Напразно се опитвали Еминовите бюлюци да сплашат котленци кое с биене на тъпани, кое, със стрелба и грозни викове: митиризите бълвали насреша им „слово смъртоносно* и ги връщали, та скоро главатарите се отказали от нападателните си намерния и „задимили" към Върбица на приятелско посещение при тамошния самовластен деребей - Чингиз Мехмед Гирай, който носел наследствена титла „султан”.

Върбишкият султан направил едно царско посрещане на кърджалийския главатар Еменаа и поднесъл богати подаръци не само на него, но и на неговите Бюлюкбашии.
Еминджика получил в дар първата красавица на Върбица и един бял кон, Кара Иван Иробаски - кехлибарено цигаре, Кара Георги Новозагорски - талисман против куршум, а Пехливан Кузю - една кутийка за емфие, изработена от слонова кост.
Яло се, пило се с мярка и без мярка, а заедно с това било обсъдено, както бихме се изразили ние на съвременен език, „вътрешното положение" в светлината на токущо нанесената от Пазвантоглу победа над видинския паша. В резултат на тия разговори Гирай убедил Емин ага да се съюзят с Пазвантоглу, за да свалят Селима от престола, и на негово място да поставят самия Гирай, Пазвантоглу да стане велик везир, а Еменаа държавен вен хазнар (ковчежник) или все едно - финансов министър.

Нямаме документални данни за това съглашение между Чннгиз Мехмед Гирай и Кърджалъ Емин ага, но събитията по-нататък ще ни покажат, че наистина оттук нататък действията на кърджалиите ще бъдат още по-тясно свързани и зависими от действията на Осман Пазвантоглу и на Гираевците очевидно не само в името на грабежа, но и в името на речената по-висока обща цел.
Така че третият поход на Емин ага завършва не само с ограбването на нови богатства, но и със създаването на един мощен съюз, който ще изправи централната власт пред угрозата да бъде наистина тя повалена и пометена.

БУРНАТА 1795 ГОДИНА НОВИ КЪРДЖАЛИИСКИ ТРУСОВЕ И НОВИ ОПИТИ ЗА УМИРОТВОРЕНИЕ.
ЕМИН АГА - МЮТЕСАЛИМ И АЯНИН НА ХАСКОВО

Положението в наводнената с кърджалии Румелия през годината 1795 е най-добре отразено в един султански ферман от февруари 1796 година, изпратен до румелийския валия Хаки паша, натоварен по туй време с „преследването и потъпкването на разбойниците – кърджалии”. Картината на опустошението, нарисувана в тоя ферман, е наистина зловещо епична:

„Буйният поток на всички тия дивашки орди се разстила по направление към всички градове, села и страни на империята ми в Румилли” - четем в тоя драгоценен документ. – “Села, градове и цели поселения са опустошени... Земеделческите работи, поминъкът и търговията са окончателно спрени...”

Всичките междуселски пътища и друмища за градовете и селата, за казите и нахиите били завзети от разбойниците, които достигнали дори до съседното на Одрине (Одрин) - Юскюдар.
Навсякъде, през дето са минавали, те превръщали всичко на прах и пепел с огън и меч опожарявали, убивали и грабили.
Освен това тия рзбойнически орди обсадили и започнали да нападат и градовете Гюмюрджина, Димотнка, Филибе и Пазарджик-бей.
На бедната рая по